Блог на Мирослав Мурджов

в.Труд 27.10.2016

Каква е ползата да наричаме някого „ром“, вместо „циганин“, ако продължаваме да се държим към него по същия цигански начин

Единственият начин за интеграция на тези български граждани минава през образованието и грамотността

Не обичам циганите, но не ги и мразя! Приемам ги като част от българското общество. За разлика от мнозина не споделям онова велико чувство българско „силно да любим и мразим!“

Приемам тяхното съществуване, тяхната неграмотност, неуменията им, нежеланието им да усвояват трудови навици и да ги практикуват. Те са част от българската действителност.

Да, те приличат и се държат по-скоро като индианците в Северна Америка – обичат да ловуват (каквото и да е), при това с часове, но мразят работното време!

Причините за тяхното поведение навярно се крият в техния генетичен материал – според мнозина. Причината обаче е и в средата, в която живеят, защото няма как да не влияе върху тяхното поведение. Нежеланието от тяхна страна да се социализират и интегрират е съзнателно подкрепяно и от самите нас като общество, както и от поведението и „грижите“ на българската държава спрямо тях, но най-вече от безумни проекти, след които някои стават милионери, а резултатът е все по-нататъшна деградация на циганските диаспори.

Не търсим оправдания нито за тяхното поведение и начин на живот, по-скоро търсим причините, довели до това поведение и желанието им да живеят онзи живот, който съм сигурен, че и на тях, и на нас не ни харесва.

Възможностите и равният старт за всеки от нас се залагат още при раждането, а впоследствие семейната и обществената среда моделират поведението ни в обществото. Социализацията чрез училището е най-добрият възможен начин да създаваме благоприятна среда и повече възможности за развитие на всеки от нас. Нежеланието за интеграция и поведението извън нормите, приети от обществото, са основната причина за отрицание и неприемане на тази от обществото.

Липсата на мотивация чрез образованието да постигнем както интегриране, така и възможности за бъдещо развитие е основната причина повече да се отдаваме на омразата, отколкото на разумните разсъждения за бъдещото на циганите.

Пиша за „циганите“, а не за „ромите“, защото моето поколение винаги е наричало тези български граждани по този начин – „цигани“, „житан“, „джипси“, „еджипшън“, все означава, че идват от Египет, а не от Рома (Рим). Днес е късно да сменяме имената, прилича ми на „възродителен процес“, а не на модерен начин за интеграция. Каква е ползата да наричаме някого ром вместо циганин, ако продължаваме да се държим към него по същият начин?! Каква е ползата от лъжовната грижовност, минала през форуми като “Ромската декада“, след като нямаме силата като общество да приемем, че единственият начин за интеграция на тези български граждани минава през образованието и грамотността. Стимулът чрез стипендии е поредният опит да върнем в училище част от децата с цигански корени, но и те като нашите деца са български граждани. Ако реагирам спонтанно като родител, бих си задал въпроса: Защо на тях,а не на моите? Или ако трябва да бъда по-точен, въпросът е следният: Защо пак на тях?!

Отговорът е многопластов, но не бива да е подчинен на емоцията. Страхът от интеграция май е по-силен от желанието за интеграция както от страна на интегриращите, така и на интегрираните.

Раздаването на стипендии като стимул е решение на проблема на парче, а не решение на проблема в дълбочина. Решение, което не удовлетворява нито интегриращите, още по-малко интегрираните. Отново ще подчертаем, че тези деца са различни, а целта е да ги покажем, че са еднакви с нашите деца. Може би тази сума в размер на 35 евро ще мотивира някои от тях да бъдат по-отговорни в старанието си да усвоят по-задълбочено учебния материал, но със сигурност ще ги отличи пред останалите ученици и ще им залепи етикета „Платени ученици“.

Противници на тази инициатива вече не липсват и активността им в подчертаването на различията ще опорочи цялата идея за стимул. Истерията, която отново ще ни засипе ще е причината отново да се разделим на цигани и българи, а не на можещи и неможещи!

Забраните и отрицанието отдавна са показали,че не водят до нищо добро, напротив водят до множество проблеми и липса на толерантност в обществото. Водят ни до поредното разделение.

Решението е в нас самите, а не в забраните и стимулите, които ще наложи държавата чисто административно. Административните разпоредби са необходимост, редът е задължителен, но даването на добрите примери трябва да е наша грижа като хора и като родители.

Преди 30-35 години моите съученици циганчета ходеха на училище заедно с мен. Учението, спортът, сполуките и несполуките бяха част от нашето ежедневие в училище. Моите и техните родители присъстваха заедно на родителски срещи и се червяха еднакво, когато някой от нас беше направил някоя беля. Днес не можем да приемем, че нашите деца могат да са в едно училище, да си помагат, да си пречат, да си дават добри и лоши примери… Да правят заедно проектите си, заедно да спортуват, заедно да обядват в училищния стол. Да не говорим за родителското тяло!

Докато има училища само за циганчета и само за българчета, нещата ще продължават да се влошават и ще продължаваме да се делим на цигани и българи. Те ще продължават да не ходят на училище и да търсят своя си начин да се интегрират и да приличат на нас. Ние ще продължаваме да се отвращаваме от тяхното присъствие и да търсим допълнително начини да се дистанцираме все повече и повече. Страхът от интеграция води до сегрегация и при самите нас като общество. Вместо да ги научим на нашите порядки и на нашето поведение в обществото, търсим всевъзможни начини чрез забрани и налагане на наказания да им подскажем превъзходството си и да демонстрираме различията си.

Затова не бива да се учудваме, че те живеят отделно от нас, живеят в ненормални социално-битови условия, живеят в незаконни къщи, не плащат ток и вода. Решенията от рода да ги заградим, да ги изолираме не са решения, те са нови възможности за създаване на бъдещи конфликти и нови трудно решими проблеми не само в бъдеще, но и в сегашно време.

Циганите са част от нашето общество и ако ние не положим усилия и разбиране на техните проблеми, свързани с тяхното ограмотяване и създаването на трудови навици сред тях, ще продължаваме да се страхуваме взаимно едни от други. Административните решения със забрани и стимули са решенията, които ни предлага държавата, но интеграцията не е административен акт, интеграцията е усещане за толерантност и приемане на всеки един от нас с предимствата и недостатъците му. И цигани, и българи трябва да престанем да се страхуваме едни от други, защото няма невъзможни неща, има непожелани такива!

За мнозина въпроса Кой?  Отдавна има  известен отговор. В предишното управление този въпрос  се задаваше непрекъснато и получаваше всевъзможни отговори.Къде правилни,къде неправилни.Този същият въпрос създаде вълна от протести,за да ни докара до авторитетни класации:България била на второ място в света по неодобрение на правителството си.

Изборите,пък и самата кампания също задаваха,често въпроса-Кой?Изборите преминаха,резултатите са ясни,дали ни харесват или не е въпрос на философия и усещане и принадлежност към дадената партия.И пак стигаме до въпроса-Кой? Сега по отговорен от всичко-Кой, ще ни управлява?Кой ще създаде модел на управление,гарантиращ стабилност?

Кой ,ще е в състава на управляващата коалиция?Кой ,ще е бъдещият министър председател?,Кой ще има министерства?Кой ,ще е министър?

Важни въпроси и всевъзможни отговори.Много комбинации/имаме 8 парламентарни групи в НС/Улисани от аритметиката да докараме нещата до общият сбор над 121 народни представители за да гарантираме стабилното управление за което всички бленуваме,май забравяме/или пропускаме/ най-важното КОЙ?

Кой, ще осъществи реформите?

Защото смисъла на бъдещото управление,което идва след поредните предсрочни избори е точно този:Осъществяването на дълбоки и смислени реформи които да гарантират развитие на държавата и успех и ясни хоризонти на гражданите които живеят в нея.Воденето на преговори от един,два или още незнам си колко тура е важно ако имаме гаранция и ясно разписан план за осъществяването на необходимите реформи за да имаме перспективата пред себе си.

Създаването на управленски мнозинства  е смислено занятие при положение,че получим отговорите на въпросите:

Кой ,ще реформира съдебната система и ще върне доверието на гражданите в нея?

Кой,ще затвори ненужните държавни висши учебни заведения,при положение,че вече няма необходимият брой студенти и приемаме вече и със слаб две?

Кой,ще затваря ненужни болници по малките населени места,за да не трупат нови и нови дългове всяка година,а хората живеещи там да получават все по лоша и лоша здравна услуга?

Кой,ще реформира социалната система и ще проведе пенсионната  реформа за да има доволни и пенсионери и работещи?

Кой,ще ни предложи,адекватна административна реформа?

Има много още Кой,Кой…. И така до безкрай….

Или и това ново управление,както и предишното ще ни обяснява как те са за малко и имат да решат краткосрочни задачи!?Или може би разсъждават на принципа:Реформите ще убият демокрацията!?

Времето ще покаже!