Псевдо реформи, псевдо реформатори и нежелаещи да бъдат реформирани
понеделник, юли 20th, 2015
Мирослав Мурджов
Не е важно кой е прокурорът и кой съдията, а дали има справедливо и бързо правораздаване
За пръв път след Стамболийски, когато не сме имали армия, днес отново земеделец е военен министър – когато май пак нямаме
Желанията и възможностите са две различни категории. Много е важно да имаш желание да направиш нещо, но само желанието не е достатъчно. Да говориш и да действаш също са две съвсем различни измерения.
Днес вече сме позабравили шумните преговорни процеси по съставянето на „реформаторското” правителство – според Реформаторския блок, на „програмното правителство” – според Патриотичния фронт, и на “правителството на консенсуса по германски модел” – според. От неистовото желание на Реформаторския блок да ни убеди с какви компетентни кадри разполага, до свенливото “не” на Патриотичния фронт за участие във властта и тихото споразумение с АБВ за легитимирането през властта на новата левица на България, се роди някакво коалиционно правителство. Дали е „програмно”, ”реформаторско” или окичено с някакъв друг етикет, е без никакво значение. По делата ще ги познаете, не по етикета.
Реалните реформи днес липсват от дневният ред на българското общество, въпреки че всяка една законодателна инициатива, независимо от нейното качество, е наречена реформа. Нлице е имитация на реформи и тотално изпразване от съдържание на думичката “реформа”.
Краткият преглед на „извършените” реформи ни убеждава, че ”направеното” е добре пакетирано, но съдържанието е повече от илюзорно. Широко рекламираната здравна реформа на министър Москов ни доведе до абсурдния парадокс, че гражданите имат 6 месеца гратисен период да си платят здравните осигуровки, а държавата, която е най големия нетен платец на здравната каса, ще има 10 години време да започне да плаща в пълен размер здравните осигуровки на пенсионери и учащи. Да се чуди човек това дясна политика ли е или социалистическа. Реформираните да платят бързо, а държавата когато може. Така пари в единствената здравно-осигурителна одържавена каса отново няма да има. Реформата в здравеопазването минава през създаването на законови възможности за появата на нови здравно-осигурителни каси, официализиране на доплащането и възможност за натрупване на лични здравноосигурителни вноски на всеки, който има възможност да ги плаща. Но затова нито дума от иначе доста словоохотливия министър.
Образователната реформа май също ни се размина и продължаваме в средното образование да работим със Закона за народната просвета от 1978 г. И тревожната тенденция хиляди да не завършват средното си образование всяка година продължава. За висшето няма даже и намек за реформи, въпреки че държавните висши училища са над 40, а демографската статистика ясно и категорично показва, че намаляваме, а не се увеличаваме. И вместо законодателните инициативи да са в намаляване броя на държавните университети, министърът ни говори за колежи.
Прословутата пенсионна реформа ни доведе до там, че имаме правно понятие ”трудов договор за един ден”, вместо да имаме почасово заплащане, практика в евроатлантическия свят, на който сме от доста време горди членове. Всъщност пенсионната реформа, която министър Калфин ни предлага е това, което предишното правителство на ГЕРБ гласува, а неговите бивши съпартийци замразиха. Несъмнено обаче нюансите в неговия вариант ще помогнат на Мая Манолова да има дълго време кауза, ако стане омбудсман – жените да не се пенсионират на една съща възраст както мъжете.
За армията и икономиката няма даже и намерения. Единият министър продължава да ни занимава с това, че добрите юристи могат да бъдат икономически министри, а другият се опитва да ни обяснява, че НАТО е надежден партньор и всичко в армията е реформирано още с прословутият план 2004. И може би е прав – Александър Стамболийски, когато България нямаше право да има армия, досега земеделец не е бил военен министър.
Особено актуална от днешна гледна точка е „реформата” в съдебната система и свързаната с нея промяна в конституцията. Видно е за всички интересуващи се по темата, че това, което отдавна ни предлага правосъдният министър е по скоро кадрова, а не структурно нова по съдържание съдебна “реформа”. И ако смисълът на промените е да бъдат подменени едни хора с други, е важно и да отделим съществено внимание на реалната реформа, която ще се случи, ако промените бъдат гласувани някога. Това, че разделянето на ВСС на две камари ще улесни и подобри работата на правораздавателната система, е само една теория. Опитите да бъдат дискредитирани както главния прокурор, така и министърът на правосъдието, не е от полза нито за съдебната система, нито на гражданите. Уравнението “съдебна реформа” явно е възможно като решение единствено с участието на опозицията, колкото и това да не се нрави на управляващите. И ако Реформаторският блок участва в управлението единствено заради реформите, той има един единствен полезен ход, ако не иска да зависи от опозицията – напускане на управлението и предизвикване на избори за Велико народно събрание, където може да бъде променена конституцията и така бленуваната съдебна реформа ще е факт.
Поставянето на срокове и ултиматуми обаче не е добър подход, защото ако ще има истинска реформа, и управляващи, и опозиция трябва да ни докажат какъв ще е смисълът от нейното прилагане. За гражданите не е важно как ще се казва главният, окръжният или районният прокурор, а дали ще защитават закона и обществения интерес. Не е важно също така как се казва председателят на ВАС, окръжният и районният съдия, а дали има справедливо и бързо правораздаване.
И докато наблюдаваме политическите игри на реформи, ние, „реформираните”, все повече се отказваме да участваме в реалните реформи. Липсата на истински реформатори ни обрича на безвремие и на раждането на появата на поредното разочаровано от политиката поколение. ”България няма време”, казваше най голямата партия ГЕРБ на последните избори. А има ли време България да изтърпи и тази игра на реформи?
