Откъде се пръкна тази предизборна смиреност

в.Труд

11.03.2017

Завиден консенсус има в програмите на основните политически субекти по пет основни теми

Знаците бяха повече от ясни като минем през отговорите на въпросите за референдума и свършим с избирането на Румен Радев за президент.

Поумнели ли са политиците или просто се уплашиха то своя работодател – народа? Търпението, въпреки че е добродетел, има един много сериозен недостатък – има срок на годност и след това се трансформира в гняв. Изглежда политиците усетиха жестокият ход на трансформацията на народните чувства и взеха да се държат смирено.

Предизборната кампания, каквато я виждаме дотук, за първи път е по-скоро кампания на надеждата, а не кампания на страха. Забележете, че агресията някак отсъства, а тонът е равен и в хармония. Дори и умереният популизъм не е украсен в ляво и дясно измерение – сходен е. Страховете, например, че БСП  ще увеличава доходите и така ще разбие държавата, са несъстоятелни на фона на предложенията за още по-високи доходи от десните формации. В търсенето на националното достойнство и самочувствие политиките, които ни предлагат партиите, звучат нормално, а не популистки.

Прегледът на програмите за управление на участниците в изборния процес дава отговор на множество въпроси на избирателя за съществото  на бъдещото управление.

Завиден консенсус има в програмите на всички основни политически субекти по пет основни теми, които вълнуват българския избирател – политика по доходите, здравеопазване и образование, сигурност и съдебна система. Близостта на програмните документи е добър знак, че посланието на избирателя от всенародното допитване е прочетено правилно. В собствената си интерпретация ГЕРБ отчетоха, че народът иска и тяхната оставка, и така кабинетът „Борисов 2“ си отиде и предизвика предсрочни избори.

Политическите партии дават ясни знаци, че имат желание да реформират не само себе си, но да дадат тласък и на реформи, които българското общество очаква и желае да участва в осъществяването им. БСП се оказа най-смела и провокира и вътрешнопартийна реформа, първо с избора на кандидата за президент, а впоследствие и отстраняването на стари лица. Сега заявката е да реформират и държавата.

Какво иска избирателят, какво предлагат партиите?

Политиката за доходите е основен акцент в предложенията на всички. Тук в тези предложения се предлага решение на желанието на българският избирател да бъде намалена партийната субсидия. Решението, което ни предлагат всички основни партии, може би звучи по следния начин: „Ние ще увеличим вашите доходи, но вие няма да намалявате нашите.“

Доскоро запазена тема единствено за БСП, днес програмното желание на всички кандидати за управлението е изсипване на рог на изобилие в портфейла на избирателя. Гарантиране на по-високи доходи за всички, увеличение на средната заплата, растеж на минималната работна заплата, семейно подоходно облагане, увеличение и растеж на пенсии, повече и повече доходи… звучи примамливо и многообещаващо на фона на това, че доходната политика е под критичните нива. България е на последно място по доходи в ЕС. Стигаме дотам, че БСП със своята социална справедливост изглежда най-скромна в предложението си за увеличаване на доходите на всички български граждани, а десницата в лицето на ГЕРБ най-щедра. Нюанси има не само в сумите, които да очакваме, а и в начина, по който ще става това, както и времевата рамка за получаването на тези доходи. И все пак, ако обективно трябва да отбележим, българските партии за първи път от доста време насам дават адекватни отговори на избирателите си. Поне чрез програмните си документи и заявления ще се опитат да ни направят по-богати и по-доволни от живота или, простичко казано, по-щастливи.

По темата здравеопазване също цари уникален синхрон не само в програмите, но и в проведените до момента дебати по тази тема. Виждаме невижданото досега – нужна е реформа, лекарското съсловие е подценено, пациентът заслужава повече грижи, спешната помощ е важна и е основен приоритет. Здравната система е болна и трябва да излекуваме. Ще търсим разбирателство и най добрите решения. Всички тези индикатори ни дават уверението, че поне на предварително ниво това, което очаква избирателят в сферата на здравеопазването, ще се случи, че даже и в повече от неговите очаквания.

Образованието е приоритет на всички, като се започне от увеличението на учителските заплати и занапред и стигнем до това, че учителската професия  ще бъде приравнена в ранг към тази на държавен служител. Връщането на децата в училище и тяхната грамотност през различни стимули и поощрения е пример за това, че политическите ни партии са израснали и преминават на друго ниво. Старата максима, че неграмотният се управлява по-лесно, явно е затворена в дълбоките чекмеджета на историята.

Демографският срив според политиците ни ще бъде преодолян с мерки  в областта на подкрепа за младите семейства, като започнем от подсигуряване на работа и завършим с това, че ще имат по-лесно собствен дом.

Сигурността, като започнем от личната и стигнем до националната, е гарантирана

Всички ще реформират МВР, ще увеличават капацитета на системата, ще гарантират условия за работа на желаещите да работят в тази система. Всички са против бежанците и ще завършат прословутата ограда на границата. Битовата престъпност ще бъде заличена или най малкото ограничена, във всяко село ще има полицай. Всички знаят какво трябва, всички правят каквото се очаква.

В политическите заявки на програмите прозира следният извод:

Приоритетите са ясни, възможно партньорство на база програмни документи е „всеки с всеки“. Идеологиите са сложени на заден план – не защото не съществуват, а защото избирателят не се вълнува от тях. Израстването на българския избирател води и до израстването на българските политически партии, поне от програмните документи това е видимо. Подредбата на приоритетите и от двете страни е факт. Избирателят показва, че политиците се поправят. Това е шанс и за избиратели и за политици, защото промените се осъществяват и който не съпричастен с тях ,остава в историята, а други пишат новата.

И ако програмите и приоритетите на основните партии ни дават надежда, че България ще се променя към по добро, големият въпрос за първи път е с друго звучене. Той не звучи „Какво?“ Тук имаме пълно съвпадение. Сега основната дилема е кои ще са изпълнителите и как всичко написано в програмите ще стане част от бъдещото ни всекидневие.

Страх от интеграция или интеграция от страх

в.Труд 27.10.2016

Каква е ползата да наричаме някого „ром“, вместо „циганин“, ако продължаваме да се държим към него по същия цигански начин

Единственият начин за интеграция на тези български граждани минава през образованието и грамотността

Не обичам циганите, но не ги и мразя! Приемам ги като част от българското общество. За разлика от мнозина не споделям онова велико чувство българско „силно да любим и мразим!“

Приемам тяхното съществуване, тяхната неграмотност, неуменията им, нежеланието им да усвояват трудови навици и да ги практикуват. Те са част от българската действителност.

Да, те приличат и се държат по-скоро като индианците в Северна Америка – обичат да ловуват (каквото и да е), при това с часове, но мразят работното време!

Причините за тяхното поведение навярно се крият в техния генетичен материал – според мнозина. Причината обаче е и в средата, в която живеят, защото няма как да не влияе върху тяхното поведение. Нежеланието от тяхна страна да се социализират и интегрират е съзнателно подкрепяно и от самите нас като общество, както и от поведението и „грижите“ на българската държава спрямо тях, но най-вече от безумни проекти, след които някои стават милионери, а резултатът е все по-нататъшна деградация на циганските диаспори.

Не търсим оправдания нито за тяхното поведение и начин на живот, по-скоро търсим причините, довели до това поведение и желанието им да живеят онзи живот, който съм сигурен, че и на тях, и на нас не ни харесва.

Възможностите и равният старт за всеки от нас се залагат още при раждането, а впоследствие семейната и обществената среда моделират поведението ни в обществото. Социализацията чрез училището е най-добрият възможен начин да създаваме благоприятна среда и повече възможности за развитие на всеки от нас. Нежеланието за интеграция и поведението извън нормите, приети от обществото, са основната причина за отрицание и неприемане на тази от обществото.

Липсата на мотивация чрез образованието да постигнем както интегриране, така и възможности за бъдещо развитие е основната причина повече да се отдаваме на омразата, отколкото на разумните разсъждения за бъдещото на циганите.

Пиша за „циганите“, а не за „ромите“, защото моето поколение винаги е наричало тези български граждани по този начин – „цигани“, „житан“, „джипси“, „еджипшън“, все означава, че идват от Египет, а не от Рома (Рим). Днес е късно да сменяме имената, прилича ми на „възродителен процес“, а не на модерен начин за интеграция. Каква е ползата да наричаме някого ром вместо циганин, ако продължаваме да се държим към него по същият начин?! Каква е ползата от лъжовната грижовност, минала през форуми като “Ромската декада“, след като нямаме силата като общество да приемем, че единственият начин за интеграция на тези български граждани минава през образованието и грамотността. Стимулът чрез стипендии е поредният опит да върнем в училище част от децата с цигански корени, но и те като нашите деца са български граждани. Ако реагирам спонтанно като родител, бих си задал въпроса: Защо на тях,а не на моите? Или ако трябва да бъда по-точен, въпросът е следният: Защо пак на тях?!

Отговорът е многопластов, но не бива да е подчинен на емоцията. Страхът от интеграция май е по-силен от желанието за интеграция както от страна на интегриращите, така и на интегрираните.

Раздаването на стипендии като стимул е решение на проблема на парче, а не решение на проблема в дълбочина. Решение, което не удовлетворява нито интегриращите, още по-малко интегрираните. Отново ще подчертаем, че тези деца са различни, а целта е да ги покажем, че са еднакви с нашите деца. Може би тази сума в размер на 35 евро ще мотивира някои от тях да бъдат по-отговорни в старанието си да усвоят по-задълбочено учебния материал, но със сигурност ще ги отличи пред останалите ученици и ще им залепи етикета „Платени ученици“.

Противници на тази инициатива вече не липсват и активността им в подчертаването на различията ще опорочи цялата идея за стимул. Истерията, която отново ще ни засипе ще е причината отново да се разделим на цигани и българи, а не на можещи и неможещи!

Забраните и отрицанието отдавна са показали,че не водят до нищо добро, напротив водят до множество проблеми и липса на толерантност в обществото. Водят ни до поредното разделение.

Решението е в нас самите, а не в забраните и стимулите, които ще наложи държавата чисто административно. Административните разпоредби са необходимост, редът е задължителен, но даването на добрите примери трябва да е наша грижа като хора и като родители.

Преди 30-35 години моите съученици циганчета ходеха на училище заедно с мен. Учението, спортът, сполуките и несполуките бяха част от нашето ежедневие в училище. Моите и техните родители присъстваха заедно на родителски срещи и се червяха еднакво, когато някой от нас беше направил някоя беля. Днес не можем да приемем, че нашите деца могат да са в едно училище, да си помагат, да си пречат, да си дават добри и лоши примери… Да правят заедно проектите си, заедно да спортуват, заедно да обядват в училищния стол. Да не говорим за родителското тяло!

Докато има училища само за циганчета и само за българчета, нещата ще продължават да се влошават и ще продължаваме да се делим на цигани и българи. Те ще продължават да не ходят на училище и да търсят своя си начин да се интегрират и да приличат на нас. Ние ще продължаваме да се отвращаваме от тяхното присъствие и да търсим допълнително начини да се дистанцираме все повече и повече. Страхът от интеграция води до сегрегация и при самите нас като общество. Вместо да ги научим на нашите порядки и на нашето поведение в обществото, търсим всевъзможни начини чрез забрани и налагане на наказания да им подскажем превъзходството си и да демонстрираме различията си.

Затова не бива да се учудваме, че те живеят отделно от нас, живеят в ненормални социално-битови условия, живеят в незаконни къщи, не плащат ток и вода. Решенията от рода да ги заградим, да ги изолираме не са решения, те са нови възможности за създаване на бъдещи конфликти и нови трудно решими проблеми не само в бъдеще, но и в сегашно време.

Циганите са част от нашето общество и ако ние не положим усилия и разбиране на техните проблеми, свързани с тяхното ограмотяване и създаването на трудови навици сред тях, ще продължаваме да се страхуваме взаимно едни от други. Административните решения със забрани и стимули са решенията, които ни предлага държавата, но интеграцията не е административен акт, интеграцията е усещане за толерантност и приемане на всеки един от нас с предимствата и недостатъците му. И цигани, и българи трябва да престанем да се страхуваме едни от други, защото няма невъзможни неща, има непожелани такива!